Feed Provided By evangelskivestnik



Президентът Тръмп с реч за Рождество и кръста На 6 декември, във Вашингтон, американският президент Доналд Тръмп, придружен от първата дама Мелания Тръмп, се обърна към голямото множество, събрано по традиция за запалването на светлините на коледното дърво в столицата на САЩ. В своята реч президентът направи връзка между скромното раждане на Христос и Неговата мисия на кръста.   По-долу споделяме превод на неговата кратка реч.   Тръмп заяви: „През 1923 г., президентът Келвин Кулидж запалва светлините на първото национално коледно дърво. По-късно през същата онази нощ, християни с афро-американски произход провеждат  богослужение на открито и по време на службата паметникът на Вашингтон е осветен с красив кръст, което е мощно напомняне за значението на Рождество Христово.“   Преди повече от 2000 години, една блестяща звезда изгря на изток. Мъдреци пътуваха отдалеч и ръководени от звездата, намериха святото семейство на Младенеца с Мария и Йосиф във Витлеем.   Както ни казва Библията, когато мъдреците дойдоха в къщата и видяха малкото дете с майка му Мария, те паднаха и Му се поклониха.  Християните днес са благодарни, че Божият Син дойде в света, за да спаси човечеството. Исус Христос ни вдъхновява да се обичаме един друг със сърца, пълни с щедрост и благодат.”   Президентът Тръмп заключи:   "На Рождество ние си припомняме тази вечна истина: всеки човек е любимо чедо на Бога. Като една признателна нация ние възхваляваме радостта, която имаме чрез семейството, и благословението да се радваме на свободата и чудото на Рождество Христово.“   Източник: CBN News Превод: Петя Зарева    
Учен - изследовател среща Автора на всяко знание На 8 декември хиляди студенти празнуват, в унисон с думите на своя химн: „Gaudemus igitur, juvenes dum sumus“ („Нека да се веселим, докато сме млади“). Какво още може да прави човек, докато е млад? Според псалмиста: „да очиства пътя си, като внимава на себе си, според Божието Слово.“ Това е направила в студентските си години и Розалинд Пикард, понастоящем професор в престижния Масачусетски технологичен институт. Започнала е да чете Библията. Да задава въпроси. Да не спира да търси по-дълбоко знание и да го прилага на практика в служба на хората. Открито и честно тя признава как преди е смятала себе си за твърде умна, за да вярва в Бога, но впоследствие разбира колко глупаво е да гледаш с високомерие най-великия Ум на Вселената, Автора на всяко знание.   В ден като днешния нека пожелаем на скъпите ни студенти да познават своя Творец, да не губят дръзновението си, да бъдат будни, отговорни и неуморни. Силата може (и иска!) да бъде с тях!   Учен-изследовател от MIT среща Автора на всяко знание По-долу споделяме свидетелството на Розалинд Пикард, публикувано от „Християнството днес“   Още в основното училище поглъщах книга след книга, бях пълна отличничка и си мислех, че това ме прави умна. Вярвах, че на умните хора религия не им трябва. Затова се обявих за атеист, а хората, които вярваха в Бога, подминавах с пренебрежение, смятайки ги за необразовани.   В гимназията оглавих отбор за училищни дебати, в който защитавах идеята за еволюция без Бог, уверена, че моят отбор ще спечели, защото „това казва науката“. Когато класът гласува и присъди победата за отбора, подкрепящ Сътворение от Бога, останах втрещена. Повечето хора си нямат ни най-малка представа от наука, казах си – или това е причината, или просто бяха прекалено запленени от най-популярното момиче в класа. Тя имаше басейн в двора си и организираше страхотни купони.   По това време работех като детегледачка, за да припечелвам. Едно от любимите ми семейства беше млада двойка: и мъжът (лекар), и жената, бяха изключително ерудирани. Една вечер, след като ми платиха, те ме поканиха на църква. Бях изумена – как толкова начетени хора ще ходят на църква! Когато дойде неделя сутрин, им казах, че ме боли коремът. На следващата седмица отново ме поканиха, ала пак се измъкнах с друго призрачно стомашно неразположение. Колкото повече настояваха, толкова повече се борех да измислям убедителни оправдания. (Опитайте вие да се преструвате на болен пред лекар.)   Накрая двойката изпробва различен подход. Казаха ми: „Знаеш ли, ходенето на църква не е най-важното. Важното е в какво вярваш. Чела ли си Библията?“ Реших, че ако искам да съм образован човек, съм длъжна да прочета най-продаваната книга на всички времена. Лекарят ми предложи да започна с Притчи, като всеки ден в продължение на един месец прочитам по една глава. Когато отворих Библията за първи път – беше King James Version (превод от 1611 г.) – очаквах да открия фалшиви чудеса, измислени творения и всевъзможни небивалици. За моя изненада, Притчите бяха пълни с мъдрост. Трябваше да се спирам, докато чета, и да разсъждавам. Тихомълком си купих съвременен превод, озаглавен The Way, и прочетох цялата Библия. Макар че изобщо не бяха чула реални гласове или нещо подобно, което да оправдае медицинската намеса на невролог, имах странното усещане, че някой ми говори. Чувството беше притеснително, и все пак особено завладяващо. Започнах да се чудя дали действително Бог съществува.   Реших отново да прочета Библията, мислейки, че преживяването ми е често срещано при хора, които за първи път имат досег с книгата. Този път се зарекох да отстъпя назад и да чета по-внимателно, с цел по-умело да я развенчая. Също така си обещах да науча повече за произхода на Библията и да изследвам останалите религии. Мислех си, че вероятно моята култура, където повечето хора са християни или евреи, ме кара да намирам християнството за привлекателно.   В гимназията ми един обичан учител евреин водеше „свободна програма“, която ми позволи да посветя по един курс всеки семестър на каквото си пожелаех. Изучавах будизма, индуизма и няколко други религиозни системи. Посещавах храмове, синагоги, джамии и други святи места.   Повече от всичко друго исках да приключа с този „религиозен“ етап, защото знаех, че не желая религия. Въпреки желанието ми обаче, вътрешно се раздирах. Част от мен все повече искаше да прекарва време с Бога на Библията, но някакъв раздразнен вътрешен глас настояваше, че ще бъда щастлива, когато преодолея този етап и продължа с живота си.   Имаше два пасажа, които доста ме притесняваха: Матей 10:33 („Но който се отрече от мен пред хората, и аз ще се отрека от него пред своя Баща в небесата“) и Матей 12:30 („Който не е с мен, е против мен, и който не събира заедно с мен, разпилява.“) Негодувах против този сякаш неприятен ултиматум. Не желаех да вярвам в Бога, ала все пак изпитвах особено чувство за любов и присъствие, които не можех да пренебрегна.   Когато бях в първи курс в колежа, възстанових приятелството си с едно момче, с което се бях запознала по време на лятна програма за отличени студенти. Той беше първенец по всичко и беше звезда както на баскетболното поле, така и на футболния терен – никога не бях срещала толкова умен и атлетичен човек. Помагаше ми с трудните домашни по физика и в един момент ме покани в неговата църква. Този път приех с охота.   Проповедта провокира доста въпроси. Улових се, че вдигам ръка, докато пастирът говореше, преди да осъзная, че всички други си стоят тихо и кротко. Сръгах приятеля си: „Може ли да задаваме въпроси?“ Той ми каза да си мълча. Как ще се научим, ако не задаваме въпроси? След проповедта се опитах да получа отговори, но хората основно искаха приятелски да си говорят по други теми. Започнах да посещавам неделното училище, защото там учителите ми позволяваха да задавам въпроси. Също продължавах и да чета.   Една неделя пастирът говореше за разликата между това да вярваш, че има Бог, и това да Го следваш. Знаех, че Исус твърди, че е „Пътят“ към Бога, но всячески се стараех да избегна всичко свързано с Исус – не можех да не чувам името му с прикаченото определение „чудак, полудица“. Пастирът обаче привлече вниманието ми с въпроса: „Кой е Господ на живота ти?“ Той говореше какво става, когато „ти, едно човешко същество, поставиш себе си на онзи трон“.   Бях заинтригувана: Аз бях капитанът на своя кораб, но възможно ли бе Бог действително да желае да ме води? Тръгвайки от тази мисъл, стигнах до по-дълбоко разбиране на това какво означава да имам взаимоотношение с Бога посредством вяра в Исус. Изглеждаше глупаво да се моля за това – в края на краищата, все още изпитвах съмнения относно съществуването на Бога. Но в духа на облога на Паскал, реших да проведа експеримент, вярвайки, че мога да спечеля страшно много, а да загубя твърде малко. След като се помолих: „Исусе Христе, моля те да бъдеш Господар на живота ми“, моят свят претърпя драматична промяна. Сякаш едно плоско, черно-бяло съществуване внезапно придоби пълната палитра цветове и стана триизмерно. Но не изгубих и частица от стремежа си да търся нови знания. Всъщност, придобих дързост да задавам все по-трудни въпроси за това как е устроен светът. Чувствах радост и свобода – но същевременно и изострено чувство за отговорност и предизвикателство.   Някога опитвали ли сте се да сглобите нещо механично и то само донякъде да работи? Може би колелата се въртят, но не гладко. После разбирате, че сте пропуснали някакъв елемент. Когато най-накрая сглобите всичко правилно, то заработва прекрасно. Точно така се чувствах, когато предадох живота си в ръцете на Бога. Мислех си, че е работил добре и преди, но след като бе „ремонтиран“, заработи несравнимо по-добре. Не искам да кажа, че оттогава нищо лошо не ми се е случвало, ни най-малко. Но във всяко нещо, добро или зло, аз разчитам на Божието водителство, утеха и закрила.   Днес съм професор в най-елитния престижен университет в моята област (MIT, Масачусетския технологичен институт). Имам невероятни колеги, с чиято помощ превърнах лабораторните си проучвания в продукти, които подобряват качеството на живот, в това число смарт-часовник, който помага на полагащите болнична грижа да спасят живота на страдащите от епилепсия. Работя тясно с хора, чиито живот е поредица от медицински битки, хора, чиито деца не са здрави. Нямам адекватни отговори, с които да обясня цялото им страдание. Но това, което зная, е че има един Бог на неизмеримо величие и любов, който даром предлага взаимоотношение с всеки, който признае греховете си и призове Неговото име.   Преди време смятах, че съм твърде умна, за да вярвам в Бога. Сега зная, че съм била арогантен глупак, отнасял се с високомерие към най-великия Ум във вселената - Автора на всяка наука, математика, изкуство и всичко друго съществуващо. Днес ходя смирено, след като съм получила най-незаслужената благодат. Крача с радост, редом до най-изумителния Спътник, за който човек може да си мечтае, изпълнена с копнеж да продължавам да изследвам и да се уча.   Източник: Christianity Today  
Трябва ли християните да изглеждат съблазнително? Преди да започнем да търсим отговор на въпроса, който е зададен в заглавието, може би трябва да отговорим на един друг. Какво означава да бъдеш "секси"? Думата “секси” е производна на думата "секс". Не можем да я намерим в тълковния речник, защото се използва в разговорната реч и ние я разбираме като "предизвикателно облекло" или "съблазнително поведение". От Библията научаваме, че Бог е Този, Който е създал секса единствено в рамките на семейството. Ние нямаме право да се държим предизвикателно и да съблазняваме някого извън него. Тогава какви могат да бъдат причините някои хора да се държат по този предизвикателен начин? Със сигурност някои се обличат така, не е за да бъдат харесани, понеже човек може да се облече така, че да не е "секси" и пак да бъде харесан. По-скоро причината е да бъдат пожелани. Много е тънка границата между това да искаш да бъдеш харесан и да бъдеш пожелан. Станало е модерно все повече хората да се обличат по начин, изкушаващ противоположния пол. В интернет пространството можем да видим как дори хора, които наричат себе си християни, се снимат с облекло, което цели да подчертае физическите им дадености. Други се снимат почти без облекло, за да могат да видят красивото им тяло.   И тук идваме до въпроса: "Това въобще какво общо има с християнството?" В миналото нещата са били различни и не е имало такова разкрепостено поведение. Днес въпросът е кой въобще говори за благоприличие и как християните разбират тази дума? Хората, които оправдават себе си за оскъдното облекло, почти винаги се защитават с думите, че и другите го правят. Но кой въобще говори за подобен тип дрехи? Нима всички християни се обличат така? В различните нации и култури винаги е имало някакви граници на благоприличие. Вярвам, че така трябва да бъде и при нас, християните.   Можем да си спомним историята за Адам и Ева, които след като съгрешиха, осъзнаха, че са голи и от срам се скриха, като съшиха смокинови препаски. Днес хората в света не се срамуват от показността на своята голота. Те я приемат за нещо естествено и нормално. Това е и причината, поради която се правят дрехи,  които целят все повече и повече да разкриват човешката голота. Но това трябва ли да бъде нормално и за нас, християните?   “Горко на света поради съблазните, защото е неизбежно да дойдат съблазните; но горко на онзи човек, чрез когото идва съблазънта” (Мат. 18:7).   Какво да кажем за съблазънта, която е навсякъде около нас? Например, в телевизията, интернет пространството, киното и т.н. Колко страшни са думите на Христос към хората, които стават причина другият да бъде подтикнат към грях. Според Него за такъв човек е по-добре да окачи на врата си  воденичен камък и да потъне в морските дълбочини. Веднага онези, които се обличат "секси", могат да кажат, че проблемът не е техен. Другият, който ги гледа и ги пожелава, е този, който има проблем. Тук въпросът е много по-сериозен: Обичаш ли ближния си, както Христос го е обикнал? Защото онзи, който обича ближния, не би го съблазнил, понеже не би трябвало да е повлиян от пошлите стандарти на този свят.    Затова ние трябва да правим разлика между човека, който е “ново създание в Христос” и другите, които въобще не познават Божия Син. Истински новороденият човек не само, че е воден от Божия Дух, но той зачита Божието слово като авторитет в своя живот. В християнството има норми, които виждаме, че са наложени от Бога. Добре да кажем, че понеже всички имаме съвест, ние знаем кое е правилното. Друг е въпросът дали го живеем.    От значение ли е с какви дрехи се обличат християните и какво поведение имат?   “Или не знаете, че вашето тяло е храм на Святия Дух, Който е във вас, Когото имате от Бога? И вие не сте свои си, защото сте били купени с цена; затова прославете Бога с телата си и с душите си, които са Божии” (1 Кор. 6:19,20).   Възможно ли е един християнин, в когото обитава Святият Дух, да изглежда съблазнително, сексапилно? Нещата не опират просто до нашата свобода и модни вкусове. Ако ние сме повярвали в Христос и Той е наш спасител, то това означава, че принадлежим на Него. Там на Голгота Той заплати със Своята свята кръв за нашите грехове, не за да живеем днес същия живот както преди, а вече променени от Него да живеем за Божия слава. Разликата е огромна и погледната от този ъгъл, темата, която разглеждаме, изглежда абсурдна. Не е възможно истинският християнин да изглежда предизвикателно и да се държи фриволно. След като телата ни са храм на Бога, то трябва ли да бъдем "секси"? Ние имаме вече длъжност към Христос и тя е да прославим Бога с телата си и душите си, защото принадлежат на Него.   За хората, които никога не са познали Христос и в чиито сърца Той не живее, е нормално да не спазват каквито и да е християнски ценности и морал, да се обличат, както си искат. А ние като християни не бива да правим компромис с това.   Светът може да диктува модните тенденции, но това не означава, че ние трябва сляпо да му подражаваме. Всичко се върти около въпроса дали човек обича Бога и иска да прилича на Него? За такива хора, въпросът как да изглеждат "секси" въобще не съществува. Истински вярващият човек не дава повод за съблазън в нищо.   “Ние в нищо не даваме никаква причина за съблазън, да не би да се злослови нашето служение” (2 Коринтяни 6:3).      
Бежанци, приели Христос, лишавани от помощ Сирийски бежанци са заявили пред християнската медия CBN News, че са били отпратени и не са получили помощ от Американската агенция за бежанци на ООН - от мюсюлмански служители на ООН в Йордания.   Един от бежанците, Хасан, сириец, който е приел християнството, е съобщил на репортер на CBN News в телефонно обаждане, че служителите на ООН от мюсюлманския лагер „знаеха, че сме били мюсюлмани и сме станали християни и се отнесоха към нас презрително и с подигравки. Не пожелаха да ни допуснат в офиса. Пренебрегнаха молбата ни за помощ.“    Хасан и семейството му вече се крият, страхувайки се, че ще бъдат арестувани от йорданската полиция или дори убити.    Приемането на християнството е тежко престъпление в Йордания. Това е ярък пример на дискриминация от страна на Агенцията на ООН срещу християните.    Въпреки че десетки хиляди сирийски мюсюлмански военни бежанци са се преместили да живеят в Съединените щати и Великобритания, само малка част от тях са християни.   Християнските бежанци, които успяват да стигнат до западните страни, все по-често биват депортирани обратно към мюсюлманските страни, без да се вземе предвид опасността, пред която са изправени.   Шведският адвокат Габриел Донър, който представлява търсещите убежище християни, казва, че Швеция депортира до една трета от християнските бежанци обратно в мюсюлманските държави, където е вероятно да бъдат затворени или убити.   Един от онези християнски бежанци, които сега са изправени пред предстояща депортация, е Иман Амир-Оуранг от Иран, намиращ се с Швеция с членове на неговата църква. Той казва, че шведските служители не се интересуват от доказателствата за неговата християнска вяра.   Президентът Тръмп е заявил пред CBN News през 2017 г., че на християнските бежанци ще бъде даден приоритет. Но мюсюлманските правителства официално класифицират християните като заплаха за сигурността, което води до отхвърляне на молбите им за убежище в западните страни.   Програмата за бежанците на ООН все още не е отговорилa на искането на CBN News за отговори по този проблем.   Източник: CBN News Превод: Петя Зарева  
Добротворството - споделяне на себе си На 5 декември 1985 г. по инициатива на ООН за първи път се отбелязва Международният ден на доброволeца. Целта е да се даде по-голяма гласност на доброволчеството и да се изрази признателност към всички, които с безвъзмездния си труд помагат за подобряване на живота на уязвимите, слабите, онеправданите. Сигурно комисарите в ООН имат основателни причини да поискат определяне на дата за подобно честване. На мен обаче това някак странно ми напомня на традицията на 8 март – и доброволците, както жените, са винаги около нас, но чакаме да дойде специалният ден, за да ги отбележим и почетем. Сякаш е нужно някой да ни напомни за съществуването и труда им, за да ги видим изобщо. Не е ли всъщност пренебрежително отношение, ако вниманието към доброволеца се фокусира в един-единствен ден, подобно на професионалните празници?    Доброволчеството не е професия, а светоглед, приложен на практика. Не е концепция или философия, а начин на „случване“ на живота. То е възможно единствено посредством ръцете на онези, които го вършат.   Доброволчеството е даване, споделяне на себе си с онези, чието битие е непълно. То не изисква непременно несметни богатства, дълбоки познания, високо образование или неизчерпаеми сили. То е добра воля, претворена в дела. Дали пък не е по-правилно да се нарича „добротворство“?   Добротворците не се раждат - те се изграждат чрез възпитаване на правилни ценности и добър пример за подражание. Затова е важно децата от рано да имат възможност да изразяват съчувствие, да помагат, да споделят и да се грижат.   За да твориш добро няма ограничения във възрастта, уменията, образованието, професията, опита или имотното състояние. Добротворството се ражда в сърцето, т.е. важно е сърцето да е добро. А най-доброто за едно човешко сърце е да има истинска, жива връзка с Автора на всяко добро под слънцето, с Твореца на всяка добра воля и на всяко добро дело.   В основата на добротворството е осъзнаването, че всичко, което притежаваме, вече ни е било дадено, и че всеки човек е Божие ценно създание и има право на обич и достоен живот.   В Божието слово четем не един призив към добротворство:   Даром сте приели, даром давайте (Евангелие от Матей 10:8).   Ако някой знае да прави добро и не го прави, той си навлича грях (Послание на Яков 4:17).   Чисто и непорочно благочестие пред Бог е това: да се грижи човек за сираците и вдовиците в неволята им… (Послание на Яков 1:27).   Всеки да дава според както е решил в сърцето си, без да се скъпи и не от принуждение, защото Бог обича онзи, който дава на драго сърце (2 Коринтяни 9:7).   От какво е изтъкано добротворството? Милосърдие. Благост. Милост. Щедрост. Протегнати ръце. Неуморни стъпки. Кротки думи. Докосващи послания. Време. Средства. Сили. Творчество. Усмивки. Сълзи. Прегръдки. Безсилие. Надежда. Устрем. Удовлетворение. Нов ден. Ново начало. Нов шанс.   Виждаме го в двете сестрички, които всяка събота се качват на влака за Пловдив, за да прекарат няколко часа в дом за възрастни хора. Не защото си нямат собствени баба и дядо, а защото други баби и дядовци се нуждаят от внучета, на които да разказват приказки.   Виждаме го в учителите, които след работа в училище отиват в гетата сред жадни за знание деца, които имат нужда от подкрепа, за да не изпаднат завинаги от образователната система.   Виждаме го в ръцете, които всеки ден подават порция топла храна на онези, които са загубили и дом, и прехрана, и надежда.   Виждаме го в ентусиазма на младите хора, които избират да споделят празниците, пътуванията и забавленията си с деца, разделени от семействата си.   Виждаме го в ежедневните, прозаични, делнични жестове, които изпълват нечий живот с нормалност, топлина и достойнство. Едно десетгодишно дете пише по училищен проект следното съчинение:   „Моята баба има специално умение – да плете. Но още по-специално е нейното сърце – добро и щедро. С парите от пенсията си всеки месец купува прежда, за да плете чорапи. Да, баба ми всеки ден отделя по няколко часа, за да плете топли вълнени чорапи. Понякога ми е смешно да я гледам. Толкова ли няма по-интересни занимания? Вчера баба преброи чорапите, които беше оплела за бездомни хора, които си нямат топли дрехи – сто двадесет и един чифта! Баба ми е отделила пари, време и сили за 121 чифта чорапи! Ще стопли 121 човека в зимния студ! А казва, че не умее нищо специално. Ето това е истинска щедрост!“   Добротворството… Не е нужно да чакаме конкретен ден в годината, за да го видим. То е до нас. Но какво да правиш, когато видиш добротворец? Ето няколко прости стъпки:   Покажи уважение към онова, което върши Насърчи го да продължава със същото посвещение и постоянство Похвали го за добрината и щедростта Предложи помощта си Стани и ти добротворец Добротворството не е философия, нито концепция. То е активно действие, претворяване на доброто, което ти вече си получил.    
14 християни са убити по време на богослужение Най-малко десетима въоръжени мъже са щурмували протестантска църква в неделя в западноафриканската страна Буркина Фасо, убивайки 14 души. Нападението е станало по време на църковната служба, когато вярващите са били най-уязвими.   Агенцията „Франс прес“ цитира източник, според който приблизително 10 „тежко въоръжени лица“ са извършили нападението в селото близо до границата с Нигер, „като са екзекутирали вярващите, в това число и пастира и децата, които са се намирали в събранието.“   Според Асошиейтед прес, президентът Марк Кристиан Каборе е осъдил „варварската атака“ в неделя в своето послание в социалната мрежа Туитър, като е  изказал „най-дълбоките си съболезнования на семействата на пострадалите и пожелал бързо възстановяване на ранените“.   Населението на Буркина Фасо е около две трети мюсюлмани и една трета християни, но според данни на Асошиейтед прес представителите на двете религии там съществуват мирно през годините.   През 2015 г.  това започва да се променя с нарастване на ислямския екстремизъм, който разрушава мира и често води до нападения срещу християни.   През май миналата година CBN News съобщи, че петима християни, включително техният пастир, са били убити от ислямски терористи в друга църква в Буркина Фасо.   През юни най-малко 19 християни бяха убити при нападение над село Арбинда в северната част на Буркина Фасо.   Източник: CBN News Превод: Петя Зарева
За падението, вярата и спасението в „Доза Щастие“ - интервю с Яна Титова Уважаеми читатели, имаме удоволствието да споделим  интервюто с Яна Титова, сценарист и режисьор на филма "Доза Щастие", специално за "Евангелски вестник". Редакторът на "ЕВ" изразява своята сърдечна благодарност към г-жа Титова и нейния екип, които намериха време да отговорят на въпросите ни, въпреки натоварения си график.   ЕВ:  „Доза Щастие“ е в кината вече от няколко седмици и само за няколко дни успя да се нареди в топ 3 на най-гледаните филми. Очаквахте ли този успех?   Яна Титова, сценарист и режисьор на филма „Доза щастие“: Надявахме се! Винаги сме вярвали, че филмът ще се хареса на публиката, въпреки тежката си тема. Честно казано, още в началото намеренията ни винаги са били това да не е просто частен филм, за определен брой публика, а по-масов продукт, който обаче да бъде реализиран без компромиси и без каквито и да било евтини намигания към зрителите. Искахме да им предоставим един филм на много високо комуникативно ниво, без той да е типичният комерсиален продукт.     ЕВ: Защо избрахте това заглавие?   „Доза щастие“: Още с първото си изречение: “Щастието е взело повече жертви, отколкото можете да си представите”, романът на Весела Тотева “Падение и спасение” ме  грабна. И винаги съм знаела, че искам тази тема да присъства в заглавието. Отне ми доста време, докато стигна до него обаче. Първоначално обмислях и “Доза любов”, защото във филма тя е основна тема, която разглеждаме от много различни страни, но когато замених “любов” с “щастие”, наистина усетих, че е това!    ЕВ: Книгата е „Падение и спасение...“, но във филма акцентът сякаш е върху падението, макар заглавието да говори обратното. Какво е обяснението?   „Доза Щастие“: За мен беше много важно да покажа как един нормален млад човек може да попадне в собствения си Ад и да завлече всички със себе си. Мисля, че е от огромно значение да се разкаже точно този път на главната героиня и така нареченото “падение” да се разгледа по-детайлно, за да може зрителят да потъне в нейния свят и това подсъзнателно да действа като заплаха за самия него - да си каже “Това можех да бъда аз… или детето ми”.      ЕВ: Весела нарича хероина „дух“, „личност“, „влияние“. Трудно ли беше да изградите персонификацията на този образ във филма?   „Доза Щастие“: Това беше едно от най-добрите решения, които взех като сценарист, според мен. Защото дълго време се чудих как да пресъздам точно този “дух”, за който говори Весела и това “жълто чудовище”, което тя описва. След това се сетих за друга фраза в книгата, която много ми повлия “Хероинът е любовта на живота ми”, и това като че ли предопредели посоката на персонажа на Жоро.    ЕВ: Филмът е мисия и кауза. От отзивите до момента, смятате ли, че мисията постига целта си?   „Доза Щастие“: На 100 процента. Имаме толкова силни отзиви и лични срещи с хора, които ни благодарят за това, че сме направили филма, за това, че чрез него сме им помогнали да преодолеят свои зависимости, че сме успели да им вдъхнем кураж. Също така много родители ни пишат как го гледат с децата си и как след това дни наред разговарят за филма и за неговата тема.    ЕВ: Весела очакваше ли този резултат и как би реагирала, ако беше сред нас?   „Доза Щастие“: Имаме едно клипче от купона след приключването на снимките, където Весела казва “Хора, вие дори не можете да си представите какъв фурор ще предизвика този филм!”, Да, ние наистина не можехме да си го представим, но тя като че ли го знаеше!   ЕВ: Филмът е посветен на трите „в“ - вярата, волята и Валя. Каква е ролята на вярата?   „Доза Щастие“: Вярата затваря кръга. Във филма има едни метафорични кръгове, които през цялото време присъстват както в драматургичната структура, така и в кинематографичния език. Вярата отваря и затваря основния кръг, в който са поместени всички останали кръгове. Вярата олицетворява пътя на Весела - от къде тръгва и къде стига. Имах нужда от този образ, за да засиля посланието на филма.   ЕВ: Бихте ли казали на читателите на „ЕВ“ как биха могли да се включат във вашата кауза, подпомагайки фондацията „От другата страна“?   „Доза Щастие“: Това, от което много имаме нужда, е хората да знаят за фондацията. В тази връзка всеки, който споделя нейната дейност и разпространява мисията ни, ще ни е от помощ.   Благодаря!     Снимка: Адриана Янкулова
Какво трябва да знаят родителите за „Замръзналото кралство“ 2? По екраните тръгна продължението на детския филм „Замръзналото кралство“, което разказва историята на две сестри – Елза и Анна. Елза е смела и състрадателна кралица, която винаги е била малко по-различна от другите.   Като дете тя може да създава лед с едно движение на ръката си. Нейните сили понякога предизвикват злополуки, но в крайна сметка тя се научава да контролира магическите си способности и особено след като е коронована за кралица на Арендел. Впоследствие Елза научава, че Любовта е тайната да държи силите си под контрол.   Какво трябва да знаят родителите за втората част на „Замръзналото кралство“?   „Замръзналото кралство“ 2 е малко по-мрачен от първия филм от 2013 година. Втората част на филма разкрива произхода на магическите сили на Елза. Той внушава идеята, че всички същества имат душа или дух. В началната сцена се вижда как бащата на Елза и Анна им казва за омагьосана гора на север, която „е защитена от най-мощните духове - тези на въздуха, огъня, водата и земята.“ Но след войната, гората е била покрита от силна мъгла и вече никой не може да влиза в нея.    Продълженията обикновено на са толкова добри, колкото първите части на оригинала. „Замръзналото кралство“ 2 попада в тази категория филми. Музиката е забавна, но не толкова въздействаща.  Сюжетът е интересен, но твърде сложен за детски филм. Липсата на отрицателен герой в историята - наистина няма такъв – прави филмът много по-различен от останалите филми за деца.   Филмът има много приятни моменти. Елза, Анна, Кристоф и Олаф участват в забавна и весела игра на  разгадаване на думи. Олаф е най-добър в играта, докато Елза, не успява да се справи без магическите си сили. Кристоф се опитва да предложи брак на Анна многократно по време на филма, но всеки път е спиран от случайността или от неподходящия си избор на думи. И въпреки че музиката може да не е шедьовър, тя все пак е приятна и дори вдъхновяваща.    Филмите „Замръзналото кралство“ разказват за споровете и безусловната любов между две сестри. Втората част на филма продължава да развива тази тема. Елза би направила всичко, за да защити сестра си. Анна, въпреки липсата на магически сили, също иска да се грижи за сестра си. Те се жертват една за друга. С други думи, те ни показват как трябва да изглежда любовта между братята и сестрите в реалния свят.   Във филма няма груб език или неприлични сцени, ако не се броят една или две целувки между Кристоф и Анна. Но има няколко смущаващи и страшни моменти, които могат да изплашат чувствителните или по- малките деца.    Източник: CBN News Превод: Петя Зарева
Тайното робство Макар и да живеем в 21. век и много хора да използват това като претекст, че не може да се правят или коментират определени неща, факт е, че в 21. век все още съществува робство. Да, дори и онова робство, за което сме чели в книгите от преди 200, 300, 400 и много повече години. Когато хората са били заключвани, малтретирани физически и психически, оставяни гладни и жадни до смърт. Да. За съжаление, и това робство продължава да съществува. И то не само в така наречения Трети свят.    Съществуват и други видове робство. Фактът, че сме зависими от нещо или някого, ни прави роби на това усещане. Ограбва ни свободата да мислим трезво. Ограбва ни самочувствието, че сме ценни човешки същество. Ограбва ни радостта от живота. И накрая, ограбва способността ни да живеем и в крайна сметка само съществуваме незабележимо, докато умрем.    Нещата, от които можем да бъдем зависими, са много. От цигари, алкохол, наркотици, порнография, кражба, до прекарване на безброй часове в интернет, страх от мнението на другите за нас, ужас от провал, мании по здравословно хранене, спорт и всичко, ВСИЧКО, което ни отдалечава от Бога, ни прави роби.    За дълъг период от моя живот ми внушаваха, че съм "никой". Повтаряно ми бе, че моите постижения и усилия са нищо, и аз съм "боклук". Когато се освободих от силата на тези изповеди за моята личност, си обещах, че никога повече няма да позволя на някого да се отнася така с мен. И така, поех контрола на живота си в свои ръце. Не позволявах на никого да ми помогне по никакъв начин. Дори и на съпруга ми. Оправдавах се, че трябва да се науча сама да си справям с всичко. Не му позволявах такива малки радости, в които да ми угоди от страх да не изпадна в зависимост отново. И така, от едната крайност се люшнах в другата. Докато Бог не ме освободи от този стремеж да контролирам всичко. Това не означава, че понякога не падам пак в този капан. Все искам да давам съвет на Всемогъщия, че нещата не се правят, както Той си ги мисли, но отрезвяването идва бързо.    В моменти, в които сме толкова зависими от нашите страхове и фикции, Бог допуска неща, които да ни отрезвят и смирят. Изпити, изпитания, които ни подсещат да вдигнем поглед от собствената си зависимост, на която сме роби, към единствената зависимост, която ни прави свободни. Да, точно така. Зависимостта ни от Бога, в която намираме себе си и спокойствието, че Владетелят на вселената, Този, за Когото небето е прах по нозете Му, държи живота и душата ни в Своите ръце. Най-спокойното място на света.    Разбира се, освобождаването от собственото ни робство става само с наше съгласие. Бог е нежен и внимателен и никога няма да ни насили да направим нещо против волята си. Само изчаква да го разберем.    Но през каквото и да преминаваме, каквото и да ни държи в плен, бъдете уверени, че Бог ви чака на финала с усмивка и протегнати ръце.  
Писанието, класиците и Итало Калвино Тези дни препрочитам Итало Калвино, ненатрапчив, малко протяжен, много разсъдителен, цветист, описателен, леко ироничен и любим на мен италиански писател от миналия век. Бавното му темпо на писане кара човек едновременно да настъпи спирачката на ежедневието и да наостри вътрешните си сетива. Ако трябва да перифразирам Писанието, не изпитва ли окото думите, тъй както небцето вкусва ястието (Йов 12:11)? На български има доста негови неща - от “Невидимите градове”, с които съм отрасъл, през “Нашите предци”, “Космическите комедии” и “Ако пътник в зимна нощ”. Зная, че погледът ми към италианска литература е донейде едностранчив. Изчерпва се с почти схоластичните романи на Умберто Еко, книгите за Холокоста на Примо Леви (задължително четиво за онзи, който иска да надзърне в бездната на случилото се през Световна война) и Калвино. Но пък предпочитанието ми е класическо, и тъй отново прелиствам есето “Струва ли си да четем класиците?” И тъй като нашето убеждение е, че Писанието е вечна класика с Автор, който е бил класик далеч преди времето да съществува, паралелът с Библията е логичен и естествено почуква на вратата.    Ето, да надзърнем към няколкото определения за класика, които присвоявам и полушеговито налагам върху Библията:    1. Класически са тези книги, за които винаги се казва: „Сега препрочитам…“ и никога: „Сега чета…“.   Това би следвало да важи за хора, които минават за сравнително пораснали във вярата и постоянстват в усърдието си върху Писанието. Към него се връщаме отново и отново, не само по време на служба, но много повече в ежедневието си. Знаем, че не може да прочетем всички книги на света (който трупа знание, трупа печал, нали така? Екл.1:18), но пък удоволствието от препрочитането на Писанието в неговата цялост, разгръщаща се от падението до изкуплението, от Едемската градина в Битие до новото небе и земя от Откровение, е нещо, на което си струва да се отдаваме периодично. А да прочиташ нещо на зряла възраст е съвсем различно (може би не непременно по-добро) от прочитането му на младини - зрелият читател много повече се радва на детайлите, нивата в смисъла, нюансите в изказа.    2. Класически са книгите, които представляват богатство за онзи, който ги е прочел и обикнал; но не по-малко се обогатява и онзи, който си запазва щастието да ги прочете за пръв път в условия, даващи му най-голяма възможност да им се наслади.   Четенето на Писанието в младостта на вярата ни е необходимост. Но също така е истина, че израстването във вярата води и до  “приемане на твърда храна, отвъд млякото” (1 Коринтяни 3:2), без първоначално посятото семе да изчезне.    3. Класически са онези книги, които упражняват особено влияние върху нас, налагат се като незабравими или пък се скриват в гънките на нашата памет чрез асимилиране от индивидуалното или колективното подсъзнание.   Оттук и следва да заделяме нужното време за преоткриване на Писанието като наше основно четиво. Защото то може да не се променя (даже напротив, “Исус Христос е същият вчера, днес и до века”, Евреи 13:8), но ние, уловени в потока на времето, подлежим на промяна. А Писанието е онзи отвъден аршин, с който променливите обстоятелства около нас биват измервани.    4. Всяко препрочитаме на един класик е откритие като първото му прочитане.   Помните ли кога за пръв път разгърнахте Писанието? Аз бях на 17 години и все още имам много жив спомен как прелиствах страниците на Евангелието. Днес усещам, че препрочитането му носи още по-откривателски дух. Има и други определения:   5. Всяко първо прочитане на един класик е в действителност препрочитане.   6. Класическа е онази книга, която никога не престава да казва онова, което има да каже.   Тъй като “небето и земята ще преминат, но думите на Христа няма да преминат” (Марк 13:31).    7. Класически са книгите, които в момента на контакт с нас носят в себе си следите от културата или културите, през които са преминали (или по-просто казано — следите, оставени от тях в езика и нравите).   Нещо, много типично за Писанието. Дори и преди да сме разгърнали страниците на Стария или Новия завет, най-вероятно сме чували за “блудния син” или за "Аврамов дом" като нарицателно, усещали сме се като “глас в пустиня”, някой си е “измивал ръцете” от дадена отговорност, виждали сме “козел на отпущението”, “нищо ново под слънцето” не се е случвало, били сме “Тома неверни” за това или онова. Може и да сме виждали статуята на Давид на Микеланджело, да ме чели “Изгубеният рай” на Милтън, Дантевия “Ад” или пък просто да сме се чудели какво значат стенописите в Рилския манастир. Никое от тези неща не може да бъде изтръгнато от изначалния му корен в Писанието. В този смисъл, когато аз чета историята за цар Соломон, аз действително чета Книгите на царете, но в същото време зная и за всички употреби на неговия образ като носител на необикновена мъдрост. Когато чета за Самсон, разлиствам страниците на книга “Съдии”, но не мога и да забравя за пиесата на Милтън със същото име. Когато препрочитам историята за трагичния край на Саул, разбира се, че чета Стария Завет, но в същото време няма как да избягам и от картината на Питер Брьогел Стария. Когато разлиствам страниците на Откровение, освен наситеният теологичен спор относно природата на хилядагодишното царство, аз неизбежно се сещам и за изданието на Лутеровата Библия с илюстрациите на Кранах от XVI в.    8. Класическа е творбата, предизвикваща непрекъснато рой критични бележки, които тя непрестанно разпръсва. Писанието е особен текст. Успява да устои на критиките на античната рационалност, да се превърне в основа на схоластиката, да преплува успешно през вековете след Просвещението и болежките на историко-критическия метод, да бъде подложен на филологическо разчопляне, да понесе - и да премине през тях! - критиките на археолозите, да се сблъска с теорията на еволюцията, и все пак да предостави адекватен отговор. Няма друг толкова подложен на критика текст от историята на Запада. И толкова четен, в същото време.    9. Класическа са онези книги, чийто прочит ги прави толкова по-нови, неочаквани и нечувани, та човек вярва, че ги познава просто от мълвата, която се носи за тях. И това води до едно по-сериозно определение:   10. Класическа творба наричаме онази, която по подобие на древните талисмани ни се представя като еквивалент на света. А Писанието не само е еквивалент, описание на света, то представя светът такъв-какъвто-е. Всичко нужно за спасението на християнина, целокупността от знание за видимото и невидимото.    11. Наш класик е този, който не може да ни бъде безразличен и който ни служи да определим самите себе си спрямо него или евентуално в опозиция срещу него.   Естествено, че тук Калвино няма предвид религиозна фигура. Но успяхте ли да се сетите веднага за “Начинателя и Завършителя на вярата ни?” (Евреи 12:2). Не може да те остави безразличен никога, нали?    12. Класическа е книгата, която идва преди други класически произведения, но който е започнал с прочитането на другите и прочита след това нея, намира веднага мястото и в литературното родословие.   Това е и една от причините да препоръчвам Писанието на невярващите ми приятели. Няма друга книга, която да се е отразила толкова много на онова, което наричаме “западна култура”.    13. Класическо е онова, което се стреми да сведе актуалното и злободневното до шумов фон, без обаче да претендира да го заглуши напълно.   Да, защото вярващите са призвани да водят живот, незаглушен от житейските грижи (Марк 4:19), скрит с Христа в Господа (Колосяни 3:2), без “заплитане в житейски дела като добри войници” (2 Тимотей 2:4). Или пък свързаното:   14. Класическо е онова, което оцелява като шумов фон даже и там, където злободневното, макар и по-отдалечено, е безспорен господар.   Ето. Мисля, че е ясно - всеки път, когато прелистваме Писанието, държим истинска класика в ръцете си, достойна за постоянно препрочитане.    А накрая, тъй като става въпрос за Словото на Живия Бог, може да добавим от нас и:   15. “Класическо” е онова, което идва от Бог и не подлежи на изменение с времето, докато остава винаги актуално.   Но това знание го няма у всички, за жалост (1 Коринтяни 8:7). Пожелавам го на всички ви, скъпи приятели. Честит празник!
Турските власти превръщат християнска църква в джамия Турските власти са одобрили превръщането на историческа гръцка православна църква в място за ислямско поклонение.   Църквата „Чора” от византийската епоха първоначално е построена в началото на IV век като манастирски комплекс извън стените на Константинопол. По-късно е превърната в джамия след османското нашествие в Константинопол.   През 1945 г. църквата е реставрирана и запазена като „музей Чора“. Въпреки че църквата е символ на християнството, по-късно е заведено дело от Асоциацията за исторически артефакти и околна среда, с доводите, че сградата е била джамия.   Неотдавнашното решение на Държавния съвет на Турция подкрепя това убеждение и разчиства пътя за превръщането на сградата във функционираща джамия.   Университетът Принстън описва историята на църквата и нейното религиозно значение: „Църквата е втората по известност след „Света София“ сред византийските църкви в Истанбул. Тя привлича много внимание заради богатите си мозайки и стенописи. Първоначалната сграда е построена през 534 г. по времето на Юстиниан. През XI и XII век е възстановена. Сградата оцелява при голямото земетресение от 1296 г. и по-късно в превърната в джамия през 1511 г., след като турците превземат Константинопол. От 1948 г. сградата е музей и популярна туристическа атракция."    През март тази година турският президент Реджеп Ердоган заяви, че емблематичната катедрала „Света София“, която също се ползва като музей, ще бъде преобразувана в място на ислямско поклонение.    Мнозина смятат, че това последно съобщение ще ускори процеса на превръщането на „Света София“ в действаща джамия.     Източник: CBN News Превод: Петя Зарева
Корейски християнин е убит в Диарбекир 41-годишният южнокорейски гражданин Джинуок Ким почина в резултат на нападение с нож в квартал "Централен Баглар" в Диарбекир. Джиноук Ким е бил нападнат с нож от неизвестно лице, докато се разхождал по улицата. Джиноук Ким, който получава две прободни рани в лявата част на гърдите и една прободна рана в гърба, колабира, докато нападателят успява да избяга от мястото на престъплението.    След обаждане от страна на гражданите в района на местопроизшествието са изпратени спешни медицински и полицейски екипи. След намеса от страна на медицинските екипи, тежко раненият южнокорейски мисионер Джиноук Ким е откаран с линейка в държавната болница в Селахатин Еюби. Въпреки оказаната медицинска помощ  Ким не може да бъде спасен и умира.   Очаквало се съпругата на Ким да роди втория им син след седмица. Полицията все още работи по идентифицирането и задържането на нападателя.   Южнокорейският гражданин Джиноук Ким работи като мисионер в Турция в продължение на 5 години и се мести в Диарбекир преди 8 месеца.   Според информация на Christian News полицията е започнала разследване на инцидента и е арестувала 16-годишно момче, което е заподозряно в убийството.    Източник: CBN News Превод: Петя Зарева
Помощ за пострадалите след труса в Албания Християнската медия CBN и нейните църковни партньори организират помощ за оцелелите от земетресението в Албания през тази седмица.   Броят на загиналите от мощното земетресение във вторник се е увеличил до 21. Повече от 600 души са ранени, като девет от тях  са хоспитализирани с животозастрашаващи наранявания.   Земетресението с магнитуд 6,4 по Рихтер беше усетено в южните Балкани и бе последвано от множество допълнителни трусове,  няколко с магнитуд над 5. В близката страна Босна друг трус с магнитуд 5,4 удари югоизточно от столицата Сараево, причинявайки само малки щети.   Земетресението в Албания събори жилищни сгради и хотели, докато хората спяха, а спасителните екипи работеха, за да освободят възможно повече хора, за които се смята, че са все още под развалините.    Няма индикации за това колко души все още са погребани в развалините. Съседните страни и държавите от Европейския съюз изпратиха екипи за търсене и спасяване на изчезналите.   Министърът на отбраната на Албания е заявил, че усилията за издирване и спасяване включват „изключително трудни операции, при които трябва да се работи бавно, тъй като има висок риск от по-нататъшен срив, застрашаващ не само жителите, но и хората, които са в капан, както и самите спасители."   CBN работи в сътрудничество с партньорите си, за да осигурят повече помощ и доставки на хората в зоната на земетресението. Доставянето на храна, дрехи, одеяла, спални чували, палатки, нагреватели, Библии и други лични вещи започва в петък.   Моля, помолете се за църковните партньори на CBN в региона и за всички хора в Албания, засегнати от земетресението.   Източник: CBN News Превод: Петя Зарева
Евангелски проект привлича хиляди към Христос в Германия Повече от 10 000 души са посетили инициативата, озаглавена „Живот на сцената“ в германските градове Хамбург и Дрезден. Седмицата, която има за цел споделяне на благовестието, представлява съчетание от кратки музикални клипове с евангелски послания.   Дали това евангелско събитие ще насочи невярващите хора към кръста на Христос? Дали то ще свърже християните с хората от местната общност или настроенията само ще се поляризират още повече? Това са съмненията, които терзаят Детлеф Пипер, християнски лидер от Хамбург, когато за първи път му е предоставена възможност за организиране на голяма евангелска кампания от нов тип.   Когато проектът „Живот на сцената" завършва, резултатите са следните: Повече от 6100 души са присъствали на дейностите през цялата седмица, а 240 души са взели решение да започнат нов живот с Христос.    Организиран от 16 църкви в региона на Хамбург, проектът има „успех“, защото е насочен към широк кръг от хора. „Както хора с нисък социален статус в обществото, така и бизнесмени“, се събраха, за да научат за християнската вяра. „Много родители се вълнуваха да видят как децата им вземат решение да следват Исус“, добавя Пипер.   Евангелският проект за първи път е стартиран в Швейцария през 2014 г. и се състои от три кратки музикални клипа, които разказват истинските истории на хора, изпитали въздействието на Бога в много различни ситуации: брачна двойка, преживяла дълбока криза, млада жена, освободена от зависимост и майка на две деца с тежки заболявания.   Всяка вечер завършва с евангелско послание, което представя вестта за спасение, изявена в Библията. В неделя евангелизацията приключва със специално богослужение.   Дни преди проектът да се осъществи в Хамбург инициативата на мисията е организирана в Дрезден, като повече от 5 700 души присъстват на организираните мероприятия в периода от 28 октомври до 3 ноември. Там усилията обединяват 26 църкви от източногерманския град.    Фридеман Швингер, председател на организационния комитет в Дрезден, споделя: „Тук, в източна Германия сме заобиколени от хора, които изобщо нямат връзка с вярата, църквата или християнството. Ако приемат покана за подобно събитие, това вече е голяма стъпка. Много съм развълнуван, че толкова много хора осъзнаха през тези вечери, че е настъпил моментът да предадат живота си на Исус и да дойдат при неговия Кръст, за да получат спасение.“   Източник: "Евангелски фокус" Превод: Петя Зарева
Откровението на Йоан - посланието до църквата в Ефес Думата Ефесия, от която произлиза наименованието на града, преведена буквално означава "желан, ценен или обичан". Ефес е основан малко след края на Троянската война от Андрокъл, син на последния управител на Атина. Андрокъл дълго време се колебае на кое място да го изгради и полага неговите основи, след като се допитва до оракула в Делфи. Първоначално градът е разположен по устието на река Калистрос покрай едноименния залив. Ефес бързо става известен заради многобройните храмове, посветени на Атина и Аполон, като според местните жители двете божества осигуряват закрилата на града. След смъртта на Андрокъл Ефес е завладян от лидийците, но въпреки това се превръща в един от центровете на елинската култура. Докато градът се намира под властта на лидийците, в него творят поетът Омир, математикът Талес, философът Хераклит, законодателят Солон и много други видни личности.   Ефес достига своя най-голям разцвет след като е завладян от Римската империя през 190 година пр. Хр. По време на управлението на император Октавиан Август ( 29 г. пр.Хр. – 14 г. сл. Хр.) градът наброява около 250 000 души, което го нарежда на второ място по численост на населението след Вечния град. Тогава са построени амфитеатър, библиотека, обществени бани и много други значими сгради. Благодарение на своето уникално местоположение, значителен брой на населението и активното строителство Ефес отново се превръща в основно средище на културата и търговията като особено добре развито е банковото дело и лихварсвото.   Градът придобива огромна  популярност  заради прочутия храм на Артемида, граден в продължение на 120 години, считан и до днес за едно от чудесата на древния свят. През 570 година сл. Хр. Ефес е връхлетян от маларична епидемия. Когато тя затихва силно земетресение разлюлява града и го срива почти изцяло. Оцелелите местни жители го изоставят и той никога не е заселен отново. Районът около разрушения град бързо се изпълва с гъста растителност, в която се развъждат отровни змии, което прави на практика достъпът до него  невъзможен. Едва през 1869 година английският археолог Джеймс Ууд успява да достигне до неговите руини и да провокира отново интерес към него. С малки прекъсвания разкопките на град Ефес, разположен на територията на република Турция, продължават до днес.   Въпреки че  Ефес е известен с многобройните си лъжеучения и култове, той е тясно свързан с раннохристиянската история. Апостол Павел проповядва в града 3 години, а Бог извършва чрез неговите ръце много свръхестественни чудеса ( Деяния 20:31; 19:11-12).  През 431 година в Ефес се провежда Третият вселенски събор, който изготвя в окончателен вид Символа на вярата. Там  се укриват от гоненията на християните и майката на Исус заедно с апостол Йоан, който преди заточението си на остров Патмос служи като епископ в една църква. След своето освобождение той се завръща в Ефес, където изживява последните си дни. През 1892 година група свещеници извършва разкопки сред руините на града  и открива къщата на Дева Мария на мястото, посочено във виденението на германката Катерина Емерих, което тя получава 70 години преди откритието.   Първото послание на Господ Исус Христос към църквите, включени в Откровението, дадено на апостол Йоан  от Бога, се отнася до Ефеската църква. То започва с обръщение на Исус към нейния презвитер, който в книгата е наречен ангел. Следва описание на силните страни на църквата - нейните дела и огромен труд извършен за Господа, съчетани с издръжливост  и непримиримост спрямо лъжеучителите и разпространяваните от тях неверни учения. Основното порицание към църквата е свързано с изоставянето на първата любов.  Нейната същност за отделния  християнин и църквата се изразява в пълното предаване на Бога относно Неговите намерения независимо от променливите обстоятелства.   Любовта към Бога в Ефеската църква не е изчезнала напълно, но е значително охладняла. Точно този факт е обект на порицание от Христос. Църква, която не запазва в пълнота любовта си към  Него, извършва духовно престъпление. То от своя страна деформира духовния облик на Божиите деца и на Христовото Тяло. Любовта включва саможертва и живот, посветен на другия. Когато тя намалее спрямо Бога, взаимоотношенията между вярващите губят своята значимост и сила. Опасността за вярващия е в това, че любовта в неговото сърце отслабва постепенно и незабележимо.   Проблемът на Ефеската църква е, че любовта се отдалечава, за сметка на догматизма и спазването на правила с цел да се угоди на Бога. Изходът, който Христос препоръчва за подобна ситуация, е покаяниe и вършене на първите дела, т.е. покаяние, придружено с конкретни действия на поправление (Откровение 2:5).  
Сатанист среща Христос в затвора Преди да стане пастир, добър баща и добър съпруг, Брайън е сатанист. В продължение на 33 години преди да срещне Исус, той живее с болка.   Брайън е жертва на физическо и емоционално насилие. Най-тъжното е, че баща му е този, който го малтретира. В резултат на това той израства с дълбока омраза в сърцето си. Тази омраза превръща Брайън в престъпник. Като младеж той е обявен за неуравновесена личност. В крайна сметка това води до наркотична зависимимост.   Докато животът на Брайън върви към пропастта майка му Дороти, която е сериозна християнка, никога не се предава. „Дадох всичко от себе си. Проблемите следваха един след друг. Беше много трудно, но аз не престанах да се моля за сина си с пълна вяра“, споделя тя.   Брайън обаче не спира да затъва. Той е доволен от начина си на живот и продължава да употребява наркотици. Малко след като родителите му се развеждат, на 18-годишна възраст той вече е в затвора. Осъден е на 10 години затвор за обири с взлом в над 200 домове. По време на престоя в затвора той е агитиран от привърженици на сатанизма и става сатанист.   „Призовавах в молитва всички сили на демоничното царство. Дотогава вече бях затънал дълбоко в наркотична зависимост. Виждах страх в очите на хората около мен, когато  разбираха в какво съм замесен“, припомня си Брайън.   Освен обирите Брайън прострелва и почти убива бившия съпруг на приятелката си. Шокиращо е, че майка му съобщава за престъплението, което води до неговия арест.   „В този момент реших, че нищо повече не мога да направя. Трябваше само да продължа да се моля за него. Това беше единственото нещо, което щеше да ми помогне да оцелея" – разказва през сълзи Дороти, майката на Брайън.   Няколко години Брайън прекарва в затвора на строг тъмничен режим. Но майка му никога не  спира да се моли за него. Когато Брайън навършва 40 години, той започва да губи надежда и не иска повече да живее така, затова се присъединява към християнска програма за справяне със зависимости, като наркотици и алкохол. Точно там, един стих от Писанията успява да промени живота му.    „Започнах да осъзнавам истината в Божието слово и Бог започваше да ме променя. В Евангелието открих отговори на всичките си въпроси“, емоционално си припомня той.    Скоро след като се отказва от сатанизма, Исус намира Брайън там,  в затвора, където излежава тежка присъда. Среща го в най-лошия момент и му показва любовта Си. Това е една красива среща с Исус. Всъщност Бог е верен на словото Си, че нищо не може да ни отдели от любовта Му. Божията любов никога не пропада. Независимо докъде сме стигнали по пътя към пропастта, Той винаги е загрижен за нас. Той просто чака да се обърнем отново към Него.    Източник: CBN News Превод: Петя Зарева
Новини за малчугана, хвърлен от балкона на МОЛ Петгодишното момче „чудо“, което преди месеци беше хвърлено от третия етаж на американски мол, продължава да се подобрява и вече ходи. Лендън Хофман бил с майка си и приятели, когато е хвърлен през перилата на балкон от 24-годишния нападател Еманюел Аранда. Вследствие на падането Лендън претърпя сериозна травма на главата и имаше счупени кости в ръката и краката.    Според публикация от 22 ноември на фейсбук страницата на семейството, състоянието на Лендън се е подобрило след продължителната физиотерапия и той ходи добре и с двата крака.   Лендън вече се е завърнал на училище заедно с брат си и сестра си.   CBN News съобщи, че Лендън е напуснал болницата през септември, след като  е завършил курса на рехабилитация.   Майката на Лендън пише, че Лендън е силно и щастливо момче с добро сърце. Тя споделя: „Лендън обича живота и много обича Исус! Когато чуе, че някой е паднал, той казва: „Не се притеснявайте, и аз паднах от много високо, но ангелите ме хванаха и Исус ме обича, така че и при вас всичко ще бъде наред!“   Той има добри спомени от времето си в болницата и от хората, които са се грижели за него. Прегледите на лекарите е считал за нещо забавно.   Семейството се радва, че вижда толкова много хора, които се интересуват от напредъка в състоянието на Лендън. Родителите са благодарни за безкрайните молитви, които синът им е получил в подкрепа.   Те пишат: „Лендън знае, че хората по целия свят се молят за него и той се радва на всички картички, които продължава да получава по пощата. Цялото семейство чувства любовта и е много благодарно за молитвите и подкрепата на вярващите!“   Пътят на Ленден към възстановяването не е приключил, но семейството му е благодарно за подкрепата и насърчението, тъй като преодоляват препятствията, които предстоят. „Благодарим ви много, че ще продължите да се молите за пълно възстановяване, тъй като все още лечението продължава.“   Аранда беше осъден на 3 юни и ще излежава 19 години затвор. Семейството на Лендън не присъства на изслушването, но казва, че му прощават и ще продължат да се молят за него.   Подробности за историята можете да си припомните тук.
Мъже, обичайте жените си! Малко неща могат да ме подразнят силно и едно от тях е, когато някой определя себе си за „истински мъжкар“ или „мъжко момче“. В последно време това  е  мода. Ядосвам се, защото има много погрешни разбирания какво означава да бъдеш „истински мъж“.   Обикновено под мъжкар се разбира да имаш големи мускули, много пари, връзки с жени, да доминираш над останалите, ако трябва и грубо - унижавайки ги, да разрешаваш конфликти с юмруци и шамари.    Да си „мъжкар“, „мачо“ или „алфа мъж“ означава да имаш агресивно поведение. Мъжкарят показва превъзходство над жените. Може да отправя комплименти и да подарява цветя, но не изпада в сантименталности и при нужда показва къде е мястото на жената – в кухнята и при децата. „Мачото” доминира над останалите с грубост и показност. Той говори на „ти“ на непознатите. Не уважава чуждото пространство. Не спазва етикет в отношенията си с другите.   Но да оставим „мъжкарите“ и да поговорим за нас, вярващите мъже, които ходим на църква и служим в нея, които учим, изобличаваме, наставляваме другите... Какъв е образът на църковния „мъжкар“? Какво прави? Как изглежда? Как се отнася към жена  си и към децата си?   Тези въпроси са актуални особено днес – 25-ти ноември - Международния ден за елиминиране на насилието срещу жени. От този ден започват 16 дни за борба срещу насилието над жени. В България статистиките сочат стряскащи данни. Всяка четвърта или всяка пета жена е обект на насилие, като насилниците често са най-близките – съпруг, баща, брат, син... За последните 2 години има десетки случаи на жени, които са изгубили живота си в неравната битка с насилниците.   Сред нас има много жени, които са подложени на тормоз, унижение, побои, поставяне в зависимост. Срещал съм се с такива. Разговарял съм с някои от насилниците. Наскоро колеги трябваше да помогнат на жена, която физически, сексуално и психически е жертва на насилие. Заключвана е, докато мъжът го няма. Той държи дебитната и личната ѝ карти, за да е под негов  контрол.   Много от насилниците възприемат себе си като мъжкари. Не можем да обвиним само алкохола или наркотиците за насилието. Не можем да рисуваме етнически линии пред насилието, защото то не познава етнос, образование и социален статус. Не можем, защото дори сред вярващите мъже има насилници. За някои от тях дори не подозираме. Жените търпят заради децата или авторитета на мъжете си, някои от които са служители в църкви. Или може би се страхуват и срамуват, за да споделят с някого.    За други знаем, но си повтаряме, че това е семеен проблем и ние трябва само да се молим... И насилието продължава. Жените страдат. Децата гледат и също страдат. Днес те са свидетели, утре ще са жертви и твърде вероятно в бъдеще да бъдат насилници като бащите си. Един порочен кръг, за който търсим оправдание, а не решение.   Ние - мъжете - обичаме да „удряме” съпругите си с библейския стих: „Жени, подчинявайте се на своите мъже, като длъжност към Господа” (Ефесяни 5:22). Проповядваме, че жените трябва да се подчиняват на мъжете си, както Църквата на Христос, но пропускаме продължението: „Мъже, обичайте жените си, както и Христос възлюби Църквата и предаде Себе Си за нея“ (Ефесяни 5:25).   Какво означава да обичаш съпругата си? Унижението любов ли е? Малтретирането любов ли е? Държането във финансова зависимост любов ли е? Ограничаването на контактите любов ли е? Как разбираме „предаде Себе Си за нея“? Как ние предаваме себе си в грижа, любов, отговорност за жените си? Доколко сме готови да се пожертваме за тези, с които сме избрали да изречем „докато смъртта ни раздели“?   През годините съм бил под авторитета на различни водачи – на работа и в църква - и знам, че лесно се подчинявам и покорявам на онези, които са загрижени за мен, които показват уважение и зачитане, заинтересованост и подкрепа, които ме карат да се чувствам ценен, дори когато сбъркам. Лесно е да се следва подобен лидер.   Такива  ли сме за своите жени? Чувал съм всякакви оправдания от мъже, които посягат на жените си. Категорично заявявам, че няма оправдание за насилието. Може да има обяснение, но не и оправдание.   Част от плода на Духа е себеобузданието (Галатяни 5:23). Мъже, ние трябва да можем да се владеем! Исус можеше. Опитваха се да Го убият с камъни, наричаха Го обладан, богохулник, незаконно роден, луд... Той самият каза, че може да извика легион ангели да Му се притекат на помощ, но не го направи. Защо? Не можеше  ли? Не искаше. Трябваше да принесе Себе Си жертва за Църквата. Умееше да се владее! Това не означава, че Той нямаше емоции и не ги показваше. Четем, че се гневеше, плачеше и страдаше, че се радваше и се смиляваше.   Когато научавам за различни случаи на насилие в църковни семейства, душата ми се бунтува. От една страна съм разочарован, от друга съм в недоумение, но съм и гневен, а също съм и засрамен. Разочарованието ми идва от това, че хората в църквата трябва да знаят, че Бог не одобрява насилието: „На никого не връщайте зло за зло. Мислете за това, което е добро пред всичките хора“ (Римляни 12:17). Ние сме призовани да бъдем различни, а да биеш жена си, не те прави различен, прави те грешен.   Гневът ми идва от липсата на реакция. Смятаме, че ако някоя сестра от църквата е жертва на насилие, то това е неин проблем или дори че тя си е виновна. А срамът ми идва от това, че домашното насилие не е добро свидетелство пред  хората в света.   Възможна ли е промяна в насилниците? Разбира се. Насилието си има причина. Човек трябва да потърси помощ и да е готов да бъде съкрушен и засрамен, да търси прошка.   Възможно ли е една жена да спре да бъде жертва на насилие? Трудно! Поради много причини. Жертвите на насилие имат нужда от подкрепа. Имат нужда да разберат, че не те са виновни за насилието и не го заслужават. Трябва да разберат, че жертвите на домашно насилие не винаги имат синини и счупени кости. Насилието е злоупотреба с власт и контрол, които може да се изразяват в унижаване, изолация, заплахи, икономическа зависимост, психически тормоз…   Имат нужда да разберат, че такава тайна не трябва да се крие. Насилието не спира от само себе си. Първата крачка към неговото прекратяване е  преодоляването на страха, изолацията и мълчанието. Трябва да знаят, че домашното насилие е престъпление и че жертвата има право на защита. Добре е да разберат, че могат да променят живота си, дори след време може да се прекрати и насилието. Никога не е прекалено късно да кажеш „СТИГА!“ и да потърсиш помощ.   А ние трябва да разберем и да помогнем на жените, претърпели насилие (те не са малко), защото ако сме пасивни, ставаме съучастници на насилниците. И да не забравяме, че Бог вече ни е казал как да се отнасяме към жените, с които сме избрали да живеем: „Мъже, обичайте жените си“!  
Камбоджа в очакване на Благата вест Сим Сомнанг израства в будистко семейство в столицата на Камбоджа, Пном Пен. През 1995, когато е на 15-годишна възраст, той е първият от семейството, който става християнин. В момента той служи сред бедните и необразованите в родния си град, и вече е ръкоположен за пастир.   Сомнанг е и главен организатор на фестивал с участието на Франклин Греъм, който предстои да се състои на 7-8 декември. „Време е Бог да благослови нашата земя, където живея вече почти 40 години от 1979 година досега“, казва той.   Тогава виетнамските сили превземат Пном Пен, само четири години след войната във Виетнам. Военната намеса на виетнамските сили води до падането на Червените хмери, брутален комунистически режим, който забранява религията.   Сомнанг вече е видял доказателства за Божието благословение в своята страна. Много от членовете на семейството  му са приели Исус за свой Спасител, включително неговата майка, която е станала християнка на 23 октомври.   Като част от подготовката на фестивала християните записват имената на хора, които все още не вярват в Христос и се ангажират да се молят за тях. Сомнанг от години се е молил за майка си. Вярващите смятат, че това е идеалният момент за Евангелието. Франклин Греъм идва точно навреме, за да сподели Благата вест с хората от Камбоджа.   От февруари местният екип от християни провежда молитвени митинги, обучава лидери на църквата в ученичество и е обучил повече от 2500 души как да споделят своята вяра. Хиляди деца, младежи, мъже и жени също са се молили конкретни хора (техни близки и познати) да дойдат на Фестивала и да превърнат Исус в център на техния живот.   Пастир Сомнанг очаква и „противопоставяне и преследване от страна на врага“,  защото той знае, че духовната работа има неприятели. Младият пастир споделя:  „Ние копнеем за Евангелието, защото то може да освободи нашия народ от бедност, потисничество и липса на надежда.“ Сомнанг е убеден, че общността му е готова да чуе Евангелието само след няколко седмици.   „Камбоджанците ще бъдат положително доволни да чуят и да отговорят на посланието, защото очакват надежда и благослов да се излеят в нашата общност.“   Камбоджанците традиционно са много духовни. Те вярват в кармата, мислейки,  че „свръхестествените сили оказват влияние върху съдбата на човек. Вярваме, че хората са готови да чуят и да приемат Христос, защото в страната цари духовен глад, както никога досега.“   Източник: Christian Headlines Превод: Петя Зарева
Какво означава актуално проповядване? Думите на Исус са изпълнени със завладяваща образност. Той предава дълбоки богословски истини, говорейки за овце, цветя, птици, посеви, риби или сватба. Неговите послания не са абстрактни – те са едновременно свързани с проблеми, които ежедневно вълнуват неговите слушатели и изказани с понятия, които са им близки.   Съвременният читател/слушател обаче е отдалечен на 2000 г. от реалностите през 1 век и много детайли от живота през това време далеч не са толкова понятни за него. Ето защо на проповедниците редовно се налага да навлизат в подробни исторически и културни обяснения за това какво е мнаса, талант или динарий, защо е необходимо жена да пали светило в къщата си, за да намери изгубената монета или колко е малко синапеното семе. Това означава, че за да може човекът от 21 век да разбере посланието на Исус (и изобщо на Библията) изразено с понятия и образност от 1 век той той трябва преди това да формира определено разбиране за света, в който са живели хората, към които е отправено това послание.   Пряката връзка на горното наблюдение с проповядването би трябвало да е очевидна. Проповедниците на благовестието трябва винаги да са верни на библейското послание. Често обаче тяхната отдаденост на Библията ги кара неволно да забравят, че те живеят в много различен в културно и историческо отношение свят. Така желаейки да предадат възможно най-точно и ясно библейското послание те използват историческата и културна обвивка, в която то е предадено. Между двете неща обаче в никакъв случай няма знак за равенство. И докато библейският учен трябва да се придържа към текста и чрез историческата и култура форма да се стреми да разбере посланието, то проповедникът има други задължения. След като се е ангажирал с древния текст, за да чуе Божия глас и откровение, той след това трябва да го предаде на своите слушатели по начин, който е достъпен за тях. Това означава, че „обвивката,” т.е. културната и историческа форма, чрез която посланието се предава, трябва да бъде променена от актуална за 1 век, на актуална за 21 век. Обръщайки се към своите слушатели проповедникът трябва да престане да говори за филактерии, драхми, рошкови и роби, и да започне да говори за неща като банки, заложни къщи, автомобили и костюми „Армани.” Това не означава, че той може да си позволи да променя посланието на Божието откровение. Точно обратното – по този начин той се стреми да направи именно това послание ясно и разбираемо за своите слушатели.   Това, освен останалите неща, означава, че един проповедник трябва да познава добре два много различни свята. Първо, той трябва да познава добре света на Библията, за да е в състояние ясно да чува Божия глас в нея. На второ място, той трябва да познава света, в който живее самият той, за да може да пренесе и свърже посланието, което е чул с различните условия, в които живеят и се борят неговите слушатели. Ако пренебрегне първото, посланието му ще бъде до голяма степен релативно и определено от ветровете на днешния ден. Ако пренебрегне второто, посланието му ще бъде абстрактно. Невъзможно е това да стане без редовно и сериозно четене – при това не само на сериозна библейска литература, а и на съвременна такава, плюс актуални вестници, списания, телевизионни програми и интернет сайтове. Всеки проповедник, който пренебрегва тази необходимост, го прави на собствена отговорност и неминуемо подкопава ефективността на своето послание.   Това обаче е само половината от идеята за актуалност. До голяма степен практическото изражение на актуалността е ангажиране с реалните проблеми и нужди, които занимават хората. Това в никакъв случай не означава, че проповедниците трябва да се превърнат в слуги на зле насочените страсти на своите слушатели, одобрявайки всяка тяхна прищявка, за да спечелят вниманието и присъствието им. Един проповедник може да е много актуален и когато ясно каже, че от Божия гледна точка някои от нещата, които занимават неговите слушатели са неправилни и дори зли. Актуалност не означава непременно одобрение, но означава акцентиране на неща, които занимават хората, към които проповедникът се обръща. В някои случаи това може да означава дори (пре)насочване вниманието на слушателите към неща, които са важни, но които те са изгубили от поглед, неглижирали или дори никога не са осъзнавали.   Проблемите, по които проповедникът говори, може да са важни и той да представя добре библейското послание към тях, но ако те не са актуални за неговите слушатели, може да се окаже, че той до голяма степен си губи времето. Въпросът за предбрачните отношения, например, едва ли би бил актуален за общество, съставено най-вече от възрастни, семейни, хора. Това е доста очевиден пример, но практиката показва, че проповедници редовно проповядват по въпроси, които просто не са дошли до главата на техните слушатели.   За да може да проповядва актуално проповедникът трябва да познава своите слушатели. Ето защо един проповедник никога не може да бъде истински актуален ако животът му не е тясно свързан с живота на хората, на които служи. Когато останалите задължения на един проповедник нараснат до такава степен, че не му оставят достатъчно време за общуване с редовия член на неговата общност, той просто няма да е в състояние да говори на болките и проблемите на този човек. Това е факт, който няма нищо общо с реторични способности, богословска грамотност и духовна проницателност. Един проповедник може да отделя време за хората, на които говори, и все пак да не бъде актуален. Но няма как той да бъде истински актуален, ако няма подобна връзка. Това е необходимост, която просто няма как да бъде заобиколена.   Последно, актуалността е противоположна на абстракцията. Добрата проповед винаги е тясно свързана със случващото се в живота и обкръжението на слушателите. Въпроси като емигрантска вълна, лошо здравеопазване, финансова криза или нов закон, занимават хората и предизвикват проповедника да се обърне към тях, свързвайки ги със своето послание. Малко неща са по-унищожителни за едно проповядване от системното игнориране на случващото се около нас и заменянето му с абстрактна теория и разсъждения.   Проповедниците са натоварени с привилегията и отговорността да проповядват Божието благовестие. Това е най-великото послание, което може да бъде споделено. Затова и един от най-големите грехове може да бъде неговото представяне по случен и безинтересен начин. Когато слушателите пренебрегват благовестието, те правят това на своя собствена отговорност. Вярно е, че Светият Дух е единствената сила, която е в състояние да докосне и промени човешкото сърце чрез благовестието. Но когато един проповедник не положи достатъчно усилия, за да предаде това благовестие по актуален начин, той също носи своята отговорност.    







Ads and other info can go over in this area. You can edit this content area by logging into your manager area and visiting the content section. Edit the item titled "Right Menu Area".